Есен в Карпатите


     Есента - този невероятен сезон! Може да те стопли като лято, но може и да те смрази като люта зима... Зависи накъде си тръгнал. В нашия случай това беше планината Фъгъраш - най-високият масив във веригата на Карпатите. Наистина трябва да си ентусиаст, за да се подложиш на нощно пътуване с автобус, макар и наш си, сутринта наспал - ненаспал се да тръгнеш нагоре по заледения склон, стартирайки от 2135 метра, да ходиш цял ден до мръкване, а на следващата вечер да поемеш нова среднощна епопея по румънските планински пътища, натоварени с каруци, сватбари, добри селяни и мнооого пейзажи!

     Спонтанно заплануваното пътуване на Асоциация Планини и хора до Румъния се проведе на 17-19.10.2008. Явор Стоянов - активен член на асоциацията и понастоящем консул в посолството на България в Букурещ ни посрещна в румънската столица и на пристигане в планината се представи като водача на групата. Той беше единственият от нашия 16-членен екипаж, който беше минавал маршрута и беше достигал предначертаната цел на похода - вр. Молдовяну (2544 м), най-висок не само тук във Фъгъраш, но и в цялата верига на Карпатите. Само за сведение - Карпатите са разделени на няколко главни дяла, най-висок и алписйки изразен от които беше този, в който се намирахме! Той е наречен на един от големите градове в неговото подножие - Фъгъраш.

     Пристигнахме след цяла нощ пътуване в един твърде неочакван за нас зимен пейзаж. Събудих се, когато бяхме набрали вече доста височина по транскарпатската магистрала, строена от италианците през Втората световна война. Около нас се редяха невероятни есенни гори, а над тях - скалисти върхове, най-далечните от които бяха покрити със сняг. Небето - кристално синьо! Като излязохме от горския пояс, видяхме в каква огромна долина се намираме. Видяхме и пътя, по който се движехме, как продължава със стръмни серпентини нагоре и не ни беше ясно къде точно прехвърля главното било. Започнахме да пресичаме първите за годината лавини, паднали на шосето.. От тях беше изчистена само едната лента, колкото да минават МПС-тата. След известно време зяпане на всички посоки пред нас изскочи тунелът, който минава под билото. В тази си част то е около 2400 метра високо. Минавайки от другата страна - лед и сняг!!! Чак водачът се изненада, самият консул.. не само тези от нас, които от България доста пъти бяха проверявали по интернет метеорологичната обстановка за тази планина. Пред нас зейна друга долина, по която пак толкова стръмно и с още повече серпентини се спускаше шосето, но тук беше вече замръзнало. Вляво се намираше целта ни, която трябваше да достигнем с микробуса - хижата Бъля (2135 м), разположена на брега на езеро Бъля.. Да и тук има езера и те доста много приличат на Пиринскте и Рилските! Похапнахме и се подкрепихме с чайче и кафенце и побързахме да се затръгнем по стръмния и хлъзгав склон, който да ни изведе на билото, където беше слънцето! Почти се качихме и с голямо съжаление разбрахме, че не можем да продължим всички - Ани имаше много силно коремоболие, дължащо се може би на дългото нощно пътуване в комбинация със шкембе чорбата на Обнова по пътя за Русе, и първончално посрешналия ни студ от 10 под нулата... Момчил, нейната основна пътеводна светлина в живота, остана с нея, погряха се на слънце, пък си слязоха обратно по хлъзгавите камъни и лед на Бъля - Ани да си почива, а той да се заскита по билата окрилен, необремен от никакви хора, групи или диви кози!

     А ние - не само, че ги оставихме, ами и продължиме! Имахме цел да гоним, а пред нас беше денят – греещ със сините лъчи на свободата.. Потеглихме, потеглиха ни... накрая трябваше сами да се теглим.. Водачът и той по едно време искаше на ни тегли една.. Беше невероятно красиво, не можех да спра да снимам. Пресичахме една след друга паднали лавини в улеите, ту южен циркус, ту северен.. Имаше един скалист пасаж, който беше обезопасен с метално въже, а след него се наложи да пресечем няколко северни кулоара, пълни с фирн! Тук влезе в употреба 20 –метрово въже, което си носехме. Спретнахме един парапет за първата голяма пряспа, а останалите минахме, копаейки дълбоки стъпки! След около половин час бяхме пак на „светло” и „широко”. Продължихме по билна пътека, като от двете ни страни пространството потъваше в дълбоки циркуси, а гледките на север и на юг бяха фантастични! Тук, противоположно на релефа в нашата Стара планина - на север Карпатите свършваха изведнъж, а на юг - слизаха полегато надолу с множество хълмисти области и предпланински хребети. Когато стигнахме най-високата точка за деня - вр. Мирчии 2461 м в групата вече имаше около един час разстояние между първите и последните. Осъзнахме, че целта, която сме си поставили – вр. Молдолвяну, е още много далеч, и може да бъде изпълнена само при перфектни метеорологични условия и без сняг. Метеорологичните условия ги имахме, но и сняг имаше, а дори и лед! Гледката от тук беше достатъчна. Пред нас се издигаше Молдовяну като начертан с линийка и пергел трапец - твърде неестеичен сред останалите карпатски била и чукарести върхове. За повечето от нас преживяването до тук беше емоционално напълно удовлетворително. Вчера вечерта сме в центъра на София, а днес следобед - на връх в Карпатите, вече видели цялата верига на планината, ходили 7-8 часа подред и изкачили връх от който гледката е толкова красива, че нямаш нужда от нищо повече в този слънчев ден.. Освен да си спомниш за приятелите в България със светлото чувство, че и тях някой път ще ги доведеш на това място!

     Слизането беше много сериозно - на север, ледени камъни и хлъзгави треви, и много стръмно.. Бавно се източихме до езерото в подножието на този връх и оттам ни оставаше не повече от един час до хижа Подрагу - разположена в един северен циркус с 3 красиви езера. Тъкмо на стъмване бяхме всички в нея, само ние и хижарката... и двамата й приятели! Посрещането гласеше: не слагайте раниците по леглата, изтупайте се от снега, в столовата - никакви газови котлони! Отначало ни се стори много студено в тази хижа, но в последствие се оказа, че на никой не му е студено.. и тя някак се си отоплява само от кухнята... Бяхме доволни от изминалия ден, дори и водачът! Евала...

     На сутринта потеглихме в 7.30 и слязохме за около 5 часа до малкото градче Виктория. Оставихме връх Молдовяну за друг път. Трябваше си лятно време, за да се справим с тази технически сложна планина, ако искахме да се вместим в начертания план за малкото време, което бяхме отделили на Карпатите - два непълни дни. Слязохме във възхитителните есенни смесени гори в северна долина и достигнахме началото на областта наречена Трансилвания! Оттук нататък ни чакаше много път да пропътуваме обратно до Букурещ и оттам до София...

Михаил Михов

» към галерията »






Посетете и страницата ни във Facebook